Ако има две държави на света, които нямат никаква необходимост от посредници в диалога помежду си, това са България и Северна Македония
Само си изгубих времето. Няколко дни поред правих опити да си спомня кога, къде и с какви мотиви се появила идеята за посредници в диалога между България и Северна Македония. Кой пръв почна, както се казва в много от песните, които се пеят оттатък границата, а пък и у нас. Паметта ми се оказа неуслужлива, та се порових в архивите си, но и там не можах нищо да открия. Че примери за медиатори между съседната ни и други държави има, е факт.
Да вземем само ролята на посредниците в търсенето на решение между Атина и Скопие, в резултат на което се стигна до подписването на договора от Преспа през юни 2018 г. Но за нашите двустранни отношения така и не успях да намеря доказателство за това, кому първи е хрумнала идеята да търси арбитри и модератори при положение, че се познаваме толкова добре, че нямаме нужда някой „да ни свети“, когато разговаряме.
Все едни такива мисли ме налегнаха тези дни по повод поредното изказано съображение от страна на министъра на външните работи на Република Северна Македония Тимчо Муцунски, че поради ниското доверие помежду ни е нужно някой от Европейския съюз да седне и да помага при разговорите. Да речем между него и българската му колежка Велислава Петрова като шефове на дипломацията на двете съседни държави.
Допускам, че Муцунски е виждал тази тристранна технология като универсален инструмент в диалога с България на всички равница, в това число и на по-високите от позицията министър на външните работи. Ще си уговорят среща например Румен Радев и Християн Мицкоски и между тях ще седне – я видим кой? – а, Кая Калас. Или пък Илияна Йотова и Гордана Силяновска-Давкова ще намерят време да се видят и да се опитат да разплетат някой от двустранно сплетените ни възли и покрай тях ще се върти онзи симпатичен португалец Антонио Коща. Нали търсим ниво, все пак.
Това е хипотетично, разбира се, и конструкцията е преднамерена, ама си изглежда достатъчно комично, за да се превърне в някаква конкретна политическа реалност. Само да вметна, че когато стана ясно, че Йотова печели президентските избори на 1 ноември, една от първите медийни реакции от Скопие беше тази, че както в много други случаи в историята българите взимат пример от македонците, избирайки жена за държавен глава. Нали те си имат Гордана Силяновска.
Бихме могли да попитаме щом ще гледаме нашето непосредствено балканско съседство дали пък не сме взели пример от хърватите, а? А може би и от словенците?
Не, край Вардар продължават да живеят със „закачката“, че всичко, което се случва в съседна България непременно идва или поне има някаква връзка с тях. Това е остатък от времената на Титова Югославия, когато ни обвиняваха в липса на модерност, в сравнение с тях, и се подиграваха на българската „изостаналост“. Дали са имали право или не, е въпрос на дебат, но така или иначе това измислено и внедрено чувство на превъзходство остана и до днес, макар че СФРЮ отдавна е покойница. Но като човек, който фамилно и професионално е свързан с бита и нравите в днешна Северна Македония, винаги съм твърдял, че последните хора, на които ще позволя да ми дават съвети по модерно разбиране на живота, са тези откъм Вардар. Нека ми се сърдят, ако искат.
Впрочем българският министър на външните работи Велислава Петрова вече даде отговор на исканията на Скопие за посредник в преговорите между двете страни. Според нея подобна формула е нетипична, меко казано, между страна членка на Европейския съюз като България и страна кандидат като Северна Македония по договорености, които не са от двустранен характер, а са приети и одобрени на европейско ниво. Явно и в случая е спазен дипломатичния тон, който би могъл да бъде по-остър и да разкрие пълната нелепост на идеята на Муцунски някой трети да седне между него и Петрова.
Фактът, че Муцунски настоява това да бъде представител на Европейския съюз и на неговите институции, би трябвало да се тълкува и като отказ от пряк диалог на Скопие с Брюксел, какъвто след приемането на така нареченото „френско предложение“ от юли 2022 г. като консенсусна позциция на страните членки на ЕС се предлага неведнъж. Щом става дума за процеса на присъединяване на Република Северна Македония към европейското семейство, щом като е приета рамката за този процес и тя е позицията на всяка страна членка и на всички те, взети заедно, решенията трябва да се търсят в диалог именно с ЕС, а не с отделна страна членка. Което не изключва разговори по чисто двустранни въпроси, които не касаят преговорния процес за членство в ЕС. Толкова е просто, че чак е обидно да се повтаря и потретва като на слаби ученици.
Но очевидно в Скопие не го разбират. Или са напълно наясно, но по-скоро просто хитруват. Или така са свикнали, че все някой друг отвън да им оправя работите. Вече стана дума за посредничеството в преговорите между Атина и Скопие, довели в крайна сметка до Преспанския договор. Модератор в крайната фаза бе американският дипломат Матю Нимиц. Един такъв дребничък, зализаничък, мекичък, истински посредник в образа на добрия чичко, представата за който достигаше дори до там като някакъв укротител, който с ръка на главата на двамата спорещи дипломати ги вкарва в ред с блага дума. Нещо такова.
Всяка една среща, която той организираше между преговарящите екипи от Гърция и от Република Македония се следеше край Вардар с надеждата, че може да бъде последна и че най-после еднострананата гръцка блокада, въведена през февруари 1994 г. и уж уредена да падне през септември 1995 г., ще се срине и омразното име Бивша югославска република Македония, или FIROM, в латинска транскрипция, ще отиде в историята.
С подписването на Преспанския договор, заслуга за който имаше и Нимиц, FIROM-ът наистина падна, но пък се появи Република Северна Македония. От трън, та на глог, както казваме у нас, а и оттатък границата. Тогава каква бе заслугата на Матю Нимиц и въобще трябваше ли да се приеме, че той има задлуга, след като неприязънта към днешното име на държавата е много по-голяма от това БЮРМ, с която тя общуваше по света преди?
Мнозина тогава се питахме защо все пак беше нужно посредничеството на Нимиц? И познавайки местния манталитет на хората и на политиците край Вардар отговорът идваше сам по себе си – като американец Нимиц беше нужен на управляващите в Скопие не толкова да балансира между позициите на двете страни и да ги омекотява, а за да направи така, че Атина да отстъпи за сметка на запазването на интересите на Република Македония. В такива случаи там винаги се пуска в действие тезата за малката държава и нация, към която имат претенции всички нейни съседи и която освен историческата истина за своята идентичност няма друга защита.
И че лоялността към някоя от великите сили на планетата, в този случай САЩ, може да помогне в спора. Нали помните тезите на първия президент на Република Македония Киро Глигоров за еквидстанцията, тоест, еднаквата отдалеченост от всички съседни държави. Тя бе продължение на една друга съвсем не дипломатична фраза, изречена от него за четирите вълка, които стоят от четирите географски посоки и гледат към „овцата“ Република Македония с надежда да я грабнат. Имаше такива времена на подобни изказвания през първите години на суверенна и независима Република Македония. Бурни и доста първични политически времена бяха. Но пък това ми дава повод сега да се запитам дали и Муцунски със своята идея за посредничество на ЕС в диалога с България не цели същото като случая с Нимиц в преговорите с Гърция някога?
Преди две години горе долу по това време бях на една среща на историци и журналисти от Северна Македония и България в Струмица. Дебат като дебат, с някои допирни точни от двете страни и с повече различия в позиците за това как трябва да вървят отношенията между държавите ни. Един от гостите бе проф. Петър Тодоров, който наскоро преди това бе подал оставка от македонската част на Съвместната комисия за история и образование. Човекът изясни мотивите си за оставката, като един от тях бе неприетото негово настояване за въвеждане на международен арбитраж в работата на експертния орган.
С други думи, той бе предложил да бъде поканен или поканени учени с авторитет от Европа, които да посредничат и арбитрират диалога между българските и македонски учени. Естествено, идеята му бе отхвърлена, а след идването на власт на ВМРО-ДПМНЕ през май 2024 г. целият състав на македонската част на комисията бе подменен. Тогава си позволих да опонирам на проф. Тодоров, иначе симпатичен и неглупав човек, че ако има на света две държави, които в диалога си нямат никаква, ама никаква нужда от посредници, арбитри, модератори, съдии и така нататък, това са България и Северна Македония.
И сега твърдя това, дори съм го сложил в подзаглавие на днешния текст. И знаете ли защо мисля така? Защото седнат ли заедно хора от двете страни на границата, независимо дали на маса в кръчмата или да водят тежки и сложни преговори, те са единствените на Балканите, всеки от които говори на собствения си език и се разбират. О, да, край Вардар, особено в последно време смятат, че сърбите им са най-близки. Но защо, когато заедно седнат македонци и сърби „работният език“ е сръбският? Съвместната комисия за история и образование вече години тъпче на място, но едно е сигурно – и двете страни говорят на собствения си език и нямат нужда някой да им посредничи или превежда.
trud.bg
