Имаше едно време една партия. Не, не онази, другата. Третата отляво, дето винаги обещаваше всичко, включително и това, което вече е обещано от първите две. Партията на Шебеците. И днес, в този светъл следизборен ден, ехото се носи из страната: „Абе, къде са Шебеците?“
Отговорът е прост и болезнен като сутрешен махмурлук след предизборна вечер: извън парламента. Да, този път не им се получи. Колкото и да въртяха, усукваха, премятаха и обещаваха, народът най-накрая каза „стига“. Шебеците останаха пред телевизора – където, по неофициални данни, ще гледат пленарните заседания с онзи особен тип самоирония, която граничи със самозадоволяване.
Да си го кажем честно – Шебеците лъгаха толкова много, че в един момент започнаха да си вярват. Обещаха мостове там, където няма реки, работа там, където няма фабрики, и морал там, където няма… е, няма.
Последните две седмици от кампанията бяха като цирк без мрежа – трикове, номера, фокуси, обещания за безплатни чудеса и платени илюзии. Само че този път публиката не ръкопляска – тя освирка.
И пак се чува: „Абе, къде са Шебеците?“
Там са – между дистанционното и дивана. Седят, гледат парламента и се чудят кога точно стана така, че никой не ги иска.
Истината е проста – не липсват на никого. Нито като идеи, нито като поведение, нито като шум. Шебеците се превърнаха в символ на политическата проституция – сменяха позиции по-бързо, отколкото сменят каналите, когато започнат новините.
Главният шебек – онзи с големите думи и още по-големите паузи между тях – се провали тотално. Хората ще го запомнят не като визионер, не като държавник, а като… цървул. И не, той няма да остарее като катедрала – величествен и уважаван. Той ще остарее и ще си отиде като цървул – изтъркан, забравен и изхвърлен до вратата.
Абе, къде са Шебеците?
Някъде между вчерашните обещания и днешната реалност. Между „ще направим“ и „не успяхме“. Между „за народа“ и „за нас“. Истината е, че когато влезеш във властта само за да мислиш за себе си, рано или късно излизаш от нея – и то през задния вход.
Парламентът тази година ще бъде едно по-добро място без тях. По-тихо, по-смислено, по-малко… шебешко. Без арогантното и нагло държание, без безкрайните театри и кухите речи. И най-важното – без усещането, че някой те гледа в очите и ти казва нещо, в което дори той не вярва.
И ако пак се чуе въпросът „Абе, къде са Шебеците?“ – отговорът вече е ясен. Там, където им е мястото. Извън кадър
И да не забравяме нещо много важно – жалката партийна телевизия на Шебеците. Онзи медиен цирк, където реалността се изкривяваше като в криво огледало, а новините звучаха като вицове без покритие. Е, вече няма кой да я гледа. Дори собствените им симпатизанти вероятно са сменили канала.
Когато дори най-верните ти зрители започнат да те избягват, значи си стигнал дъното – и вече копаеш надолу.
Истината е проста – Шебеците се оказаха паразити на политиката. Живееха от системата, без да дават нищо в замяна. Хранеха се с доверие, което не заслужават, и когато източиха и последната капка, бяха изхвърлени като ненужни.
Л.С.
