Пътят на човека през годините на тъй наречения „преход“ може да бъде онагледен от един огромен колаж с всичките му визитни картички
Всяко нещо – живо или неживо – подлежи на етикетиране
Ето този въпрос, кръщелници, се е загнездил в кухата глава на ненужния ви кръстник – какво пише човек на визитната си картичка. Онзи ден видях как един човек определи себе си (и то най-сериозно) като „мислител“. Дали това пише на визитката му? Виждам го: Пейо Пеев, мислител. И после телефон за връзка.
Знам, че беше редно да ви занимая с някаква актуална тема, например унизителното споразумение между Европейския съюз и Съединените щати, защото в края на краищата нали това е вестник и би следвало да ви занимава с разни вести. Дори си бях нахвърлил малко планче за статията – наред ли е демокрацията, знаят ли избирателите какво избират и до какво водят изборите им, защо при различни резултати от последните евро избори картината е абсолютно същата като при предпоследните и прочее, – обаче като видях „мислителя“, всичко това изчезна и визитните картички вече не излязоха от блуждаещия ми ум.
Сега мобилните апарати са такива, млади мои кръщелници, че визитките вече не са актуални. Аз например имам купища най-различни визитки по чекмеджетата, които се чудя какво да правя. Не искам да ги хвърлям в боклука, за да се разнася по бунищата името с телефона ми и то в стотици екземпляри. До един момент, когато имахме барбекю на терасата на офиса, ги горях там, но от известно време затворихме тази тераса, за да я превърнем в кът за пушене на пури, и вече няма барбекю.
Но помня разцвета на визитните картички и той като че ли беше най-яростен в първите дни след преминаването от тоталитарен държавен капитализъм (наричан иронично „социализъм“) към частен капитализъм от западен тип (наричан иронично „демокрация“). Помня опиянението от първите ни фирми и от думичките „управител“ и дори крайно неправилното „президент“, изписани на визитните картички. Това бяха ЕТ (едноличен търговец), СД (събирателно дружество) – и двете неограничено отговорни – и ограничено отговорните ООД и ЕООД. Да не говорим колко сладостно и страховито звучеше АД (акционерно дружество). Имал съм ги всичките. Имал съм и фондации. Ах, колко капиталистически звучеше това.
Нека ви кажа веднъж завинаги, кръщелници, че аз никога не съм бил на заплата и работно време и доходите ми са се оформяли единствено от хонорари (незначителна част), търговска печалба, ренти и дивиденти, за които чинно съм си внасял данъци. Затова ми е много смешно, когато някой анонимник в социалните мрежи ме обвини, че пиша едно или друго срещу заплащане и в изпълнение на някаква поръчка. Ключово за качеството на писателя е да не се изхранва от това, което пише, както е за съжаление при много настоящи интелектуалци и медийни авторитети. Аз започнах да пиша като студент и то доста успешно, но като видях, че това не може да ме храни както трябва и че вреди на свободата ми, прекъснах за цели 10 години, през които се занимавах само с отчитане на търговски печалби. Повечето ми визитни картички са от онзи период.
Името ми е стояло на хиляди различни визитки и под него е пишело „управител“, „председател на УС“, „член на УС“, „член на националното ръководство“ (когато е ставало дума за политически партии), „връзки с обществеността“ (когато не съм искал да се вижда собствеността ми в някое дружество), „член на обществения съвет“ и „член на художествения съвет“, когато е ставало дума за някакви нелепи (и държа да подчертая – безвъзмездни) участия в обществени организации към обществени институции. Изобщо, сега като се замисля, кръщелници, пътят на човека през годините на тъй наречения „преход“ може да бъде онагледен от един огромен колаж с всичките му визитни картички.
В началото нямаше мобилни телефони и електронни пощи. Тогава моята визитка (ЕТ „Стамболов“) гордо съдържаше телефонните номера вкъщи, в офиса и в заведението, където киснех всяка вечер. Пред всеки номер имаше различна иконка на телефонче от библиотеките на CorelDRAW – тогава, през 90-те, все още версия 3. Минаваше за много впечатляващо, както впрочем и всеки друг резултат от компютърна графика. Както и всеки резултат, постигнат с помощта на компютър. Първият ми компютър беше Правец 16 (IBM XT) с български матричен принтер М8 и известно време бях единственият, който пишеше сценарии за радиото и телевизията на нещо различно от пишеща машина.
С развитието на полиграфията дойде и бумът на графичния дизайн при визитките. Ако щете вярвайте, кръщелници, но съм виждал визитка със снимката на притежателя си. Редовно се употребяваше и гърба на визитките – географска карта с нахождението на адреса; списък с основните услуги, които предлага фирмата; или пък същото съдържание като от предната страна, само че на английски и т.н. Двуезични визитки масово имаха и хора, които не бяха виждали и нямаше да видят чужденец нито по работа, нито за удоволствие. Аз имах даже и визитка само на италиански, но тя беше специално за една дейност, която се мъчех да развивам в Италия, и много се кефех, че пред името ми пише Dott. (Dottore), какъвто е абсолютно всеки висшист там – бакалавър или магистър.
Колко различно е всичко това в сравнение с онази култова сцена във филма „Американски психар“, където неколцина гъзари са седнали да обядват в модно заведение и сравняват новите си визитки. На пръв поглед всички са абсолютно еднакви, но се оказва, че по декадентски изтънчените сетива на гъзарите долавят скандални разлики, за да се стигне до горестната завистлива мисъл, която преминава през главата на Патрик Бейтман (Крисчън Бейл): „Виж този деликатен матов цвят. Този изискан релеф... О, Боже, има дори воден знак.“
Разбира се, поради вродената си склонност да се лигавя и да се правя на интересен имах и визитки, на които под името ми пишеше „консултант“ (като хер Воланд), „енциклопедист-любител“, „общ мъдрец“ и „дегустатор“. А любимата ми лигава визитка беше тази: взимам някаква, каква да е визитка и задрасквам името на фирмата, като до него пиша името на моята фирма, задрасквам името на човека и пиша моето име, задрасквам телефона му и пиша своя. Това беше вдъхновено от доста хора по онова време, които като си сменяха телефона, не си правеха нови визитки, а задраскваха стария телефон и пишеха новия. Такава беднотия ли е било? Или такава простотия?
А сега ще направя един плавен скок като на забавен каданс към теоретичната част.
Това какво пише на визитката ви, ненагледни кръщелници, всъщност е еманация на един по-съществен въпрос – кой си ти, какъв си, що си? При мен въпросът „какъв си“ винаги е било труден. Къде-къде по-лесен е въпросът „какъв се явяваш“.
Цял живот съм съчувствал на моето дете (докато беше дете), защото когато мен ме питаха какъв е баща ми, лесно можех да отговоря – „инженер“. Но какво можеше да каже за мен детето ми? „Татко е стволова клетка, от която всичко може да излезе и същевременно нищо“. Това ли да отговори горкото?
Замисляли ли сте се, кръщелници, коя е най-важната когнитивна операция, която извършва човешкият ум в ежедневието си? Това е етикетирането. Всяко нещо – живо или неживо – подлежи на етикетиране. Етикетите, които слагаме на нещата още в първия миг, в който се сблъскаме с тях, ги опростяват и ни позволяват да ги мислим без угризения и тревога. Безспорно част от етикетирането е самоетикетирането и конкретният израз на самоетикетирането е изборът на онова, което ще пише под вашето име на визитната ви картичка. Да вземем Ботев. Какво би написал той на визитката си – „поет“ или „революционер“? Или „поет-революционер“?
Ключовото тук е, че един и същи човек може да се прояви в различни привидности според контекста. Затова е добре, кръщелници, да имате по няколко визитки – „Иван Иванов, писател“, „Иван Иванов, управител“, „Иван Иванов, председател на УС“, „Иван Иванов, PR консултант“, „Иван Иванов, побойник“, „Иван Иванов, приятел на децата и животните“, „Иван Иванов, дизайнер“, „Иван Иванов, обикновен…“ и тъй нататък. Важното е да се придържате към едно основно правило – когато искате да респектирате, правете се на страшни, когато искате да предизвикате състрадание, правете се на безпомощни. Но никога не забравяйте, че каквото и да пише на визитката ви, то е антична театрална маска, πρόσωπον, роля. А истинската ви същност остава там, долу под маските и ролите и няма никакъв смисъл да я пишете на визитката си. Защото иначе трябва да напишете „Иван Иванов, образ Божий като всеки друг човек“. Няма смисъл, това се знае. И това няма да ви свърши никаква работа в играта на създаване на впечатление. Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.
Автор: Иван Стамболов-Сула
trud.bg
