„Айде стига вече, Ленче Кремче!“ – как едно и също лице превзе неделното кафе на нацията
Неделя сутрин. Българинът се събужда, включва телевизора и си сипва кафето. И тъкмо да си отдъхне – от екрана пак изскача познатото лице. Усмивка до ушите, самоуверен тон и онова усещане, че пак ще ни обясняват света. Познайте кой е? Разбира се – Елена Поптодорова, по народному Ленче Кремче.
Няма значение кое е предаването. Дали е сутрешен блок, новинарски обзор или коментар за събитията от седмицата – тя е там. Постоянно. Все едно ефирът няма право да диша без нея. И вече не е важно какво говори – важното е, че просто пак е на екрана.
Хората си пият кафето, но вместо да им стане по-ведро, им идва да изключат телевизора и да тичат до тоалетната. Защото това лице се е превърнало в символ на нещо дълбоко сбъркано – на онази група „вечно канени“ гости, които от години обикалят всички студия и коментират всичко: избори, войни, кризи, климат, спорт, изкуство… Ако им дадат микрофон, ще анализират и времето навън.
И какво толкова я прави „интересна“? С какво точно я помнят хората? Не с някаква велика дипломатическа мисия, не с кауза, не с морална позиция. А с един скандал, който обиколи света – откраднат крем на летището във Варшава. Да, точно така. Историята, която тя самата потвърди, макар и с оправданието, че се „разсеяла“. Е, всеки може да се разсее, но малцина го правят по летищата на чужди държави с чужд имот в чантата.
И след това – пак в ефира. Без срам, без пауза, без промяна. Докато в нормалните държави подобно петно те изважда от публичния живот, тук то явно отваря нови врати. Всяка телевизия, особено БНТ1, сякаш има специален договор – ако ще каним някого, нека е Ленче Кремче. Все едно е талисман на стария ефир.
Зрителите обаче не са слепи. Те усещат, че това присъствие е изтъркано до болка. България има стотици умни, млади и смислени хора, които могат да говорят по външна политика или международни отношения. Но вместо тях, получаваме отново и отново същото лице, същите фрази, същия глас.
Може би е време телевизиите да спрат за момент, да се огледат и да разберат, че зрителят вече не иска „вечните гости“. Хората имат нужда от нови гледни точки, от свеж въздух, не от спарената атмосфера на един и същи експертен кръг, който се върти вече десетилетия.
Защото всяка неделя сутрин, когато включим телевизора и видим отново Ленче Кремче, не чуваме анализ. Чуваме само едно и също ехо от миналото. И ако телевизиите не усетят кога трябва да спрат тази плоча, зрителите ще я спрат вместо тях – с едно натискане на дистанционното.
