Докато криминалистите на МВР все още описват кървавите следи в хижа „Петрохан“, една фигура все още остава в сянка, макар че точно тя, вероятно носи най-голяма вина за легитимацията на сектата на Калушев. Това е фигурата на изявения „зелен радикал“ и бивш заместник-министър на околната среда Тома Белев.
От момента, в който името на Ивайло Калушев и неговото сдружение, бяха свързани с масовото убийство или самоубийства, Белев зае позиция на един Тома Неверни, който не вярва на унищожителните факти и показания на лица, пряко участвали в тази „природосъобразна“ секта.
Журналистическата логика обаче изисква да погледнем зад този скептицизъм. Дали ролята на „Тома Неверни“ не е удобен параван, който да прикрие отговорността му за легитимирането на паравоенни структури под претекста на екологията? Когато един висш чиновник е създал среда, в която самозвани „рейнджъри“ си играят на държава, неговите днешни позиции прилича повече на опит за политическа дезинфекция, отколкото на търсене на истината.
Случаят извади на повърхността специфичния профил на т.нар. „зелен радикализъм“ - острието на градската десница. Това е прослойка от заможни хора, които се считат за нещо като „обществен и граждански елит“ и често запълват свободното си време с духовни практики, тибетски будизъм, медитации за „Земята-майка“ и хармонизиране на чакрите. За тях екологията не е наука, а езотерична религия, в която те са праведниците, а всеки опонент е враг.
Проблемът е, че докато тази общност медитира върху „високите вибрации“, нейните политически лидери в министерските кабинети легитимираха хора в камуфлаж с далеч по-мрачни занимания. Трагедията на Петрохан е сблъсъкът на този изкуствен балон с грубата реалност. Днес същата тази градска десница отказва да повярва на очите си и „търси под вола теле“, градейки конспиративни теории, само и само да не признае, че нейният специфичен идеализъм е послужил за параван на един паравоенен Франкенщайн.
По време на мандата на Белев като заместник-министър, МОСВ се превърна в гостоприемен пристан за „граждански партньорства“ от съмнителен тип. Именно тогава структурите на Калушев са започнали да се чувстват като паралелна власт в защитените територии. Белев, с неговия десетилетен административен опит, е човекът, който оперативно ръководеше процесите. Невъзможно е такъв уж „опитен“ природозащитник и висш чиновник да не е знаел кой и на какво основание патрулира в горите в Западна Стара Планина.
Време е да му бъдат задавани въпроси. Много въпроси. И то не е само от журналистите и обществеността, но и от тези, които би трябвало да се грижат за сигурността и правовия ред в държавата.
