Трагедията в „Петрохан“ е руско мероприятие. Това каза политологът проф. Евгений Дайнов в „Денят с Веселин Дремджиев“ по ТВ1.
Да, точно така – човешка трагедия, реален инцидент, реални обстоятелства, но според него зад всичко стои Москва. Още с първите му думи става ясно, че няма да става дума за анализ, а за геополитически фентъзи роман с елементи на паранормална активност.
Според тази логика, ако в България падне листо от дърво – вероятно е координирано от Кремъл. Ако някой закъснее за работа – това е част от хибридна стратегия. Ако токът премигне – сигурно е тест на нова руска технология. И ако някъде стане катастрофа, вместо да се пита за пътната настилка, маркировката или човешката грешка, направо се вади глобалната карта и се сочи с пръст на изток.
Когато човек чете подобни изявления, остава с усещането, че професорът живее в свят, в който няма случайности, няма некадърност, няма вътрешни проблеми. Има само един всемогъщ център, който управлява всяка пукнатина по асфалта и всяка спукана гума. Все едно България е декор в чужд сериал, а ние сме статисти без право на собствена глупост.
Представете си ежедневието на човек, който вижда руска намеса навсякъде. Сутрин става, поглежда през прозореца – облаци. „Аха, атмосферна диверсия.“ Пуска чешмата – водата е студена. „Явно е активирана хибридната водна доктрина.“ Вдига капака на тоалетната чиния и наднича вътре с подозрение – дали няма скрит агент, който да докладва за нивото на водата. Отваря хладилника – сиренето е свършило. „Това вече е икономическа атака.“
Ако тази логика се приложи последователно, светът става безкрайна шахматна дъска, на която всяка пешка се мести от невидима ръка. Няма нужда от доказателства – достатъчно е да се произнесе магическата формула „руско мероприятие“ и всичко придобива мистична дълбочина. Дори и най-баналното събитие изведнъж се превръща в част от грандиозна конспирация.
Проблемът е, че когато всичко е конспирация, нищо не е конспирация. Когато всяка трагедия се обяснява с външен враг, вътрешната отговорност изчезва. А тя е неудобна. Тя изисква въпроси за инфраструктура, контрол, институции, компетентност. Много по-лесно е да кажеш „Москва“, отколкото „грешка“.
В същото интервю професорът намеква, че определени политически фигури са се „скрили“ след случилото се. Според него това също било част от по-голям сценарий. Така трагедията вече не е трагедия, а инструмент в геополитически театър. И тук абсурдът достига ново ниво – защото вместо да се говори за реални решения, се говори за режисьори, сценаристи и невидими кукловоди.
Ако следваме тази линия на мислене, скоро ще разберем, че дори дупките по пътищата са внимателно изчислени. Че завоите са чертани в тайни лаборатории. Че мъглата над прохода е пусната дистанционно от сателит. Че всяка неработеща лампа по трасето е стратегически сигнал. Че дори чакълът е част от план за дестабилизация.
Иронията е, че подобни твърдения се произнасят с академичен тон. Колкото по-сериозно звучат, толкова по-комично отекват. Защото когато човек с титла започне да говори като сценарист на евтин трилър, резултатът не е респект, а усмивка. И то не от възхищение.
Да виждаш външно влияние там, където има доказателства, е едно. Да го виждаш навсякъде е друго. Това вече прилича на навик. Или на удобство. Защото универсалният виновник е като резервна част – пасва на всяка повреда. Няма нужда от ремонт, няма нужда от анализ, няма нужда от поемане на отговорност. Достатъчно е да посочиш посоката.
В подобна картина България изглежда като безпомощна сцена, на която всичко се случва по чужда воля. Ние нямаме собствена небрежност, нямаме собствена хаотичност, нямаме собствена неспособност. Всичко е вносно. Всичко е дирижирано. Дори вероятно и дъждът вали по заповед.
Сатиричният елемент не идва от преувеличение, а от самата теза. Когато всяко събитие се превърне в доказателство за една и съща конспирация, тезата започва да се саморазрушава. Тя става толкова всеобхватна, че губи тежест. Ако всичко е „операция“, тогава думата „операция“ вече не означава нищо.
Най-голямата ирония е, че подобен подход не решава нито един проблем. Той само създава удобна мъгла. В тази мъгла реалните въпроси се размиват. Отговорността се изпарява. А накрая остава едно усещане – че сме свидетели не на сериозен анализ, а на постоянен опит светът да бъде обяснен с едно-единствено копче.
Когато човек започне да търси руска намеса дори в собствената си сянка, обществото има право да се усмихне. Не защото темата е смешна, а защото прекалената драматизация неизбежно се превръща в пародия. А пародията, колкото и сериозно да се поднася, си остава пародия.
И така трагедията край прохода, вместо да бъде повод за трезв разговор, се превръща в сцена за поредната геополитическа фантазия. А когато фантазията стане основен инструмент на анализа, анализът започва да прилича на виц. И колкото повече се разказва, толкова повече хората го слушат с повдигната вежда и с въпроса: наистина ли това трябва да бъде сериозният разговор?
