Юмрукът на малкия човек: Публичното падение на Стъки
Докъде може да стигне един човек, когато егото му надмине всичко човешко? Докъде може да падне някой, който цял живот се опитва да изглежда „мъж“, но се държи като карикатура на агресията, егото и кухото самочувствие? Стъки – Станислав Недков – ни даде ясен отговор.
Този самопровъзгласил се мачо, опозорен политически кандидат, пишман-патриот и временен шампион от миналото, изригна пред цяла България, като удари и унизи жена – в клетка, пред публика, с камери и с демонстративна гордост. Не за състезание. Не за спорт. А за показност. За отвратителен, зле режисиран спектакъл на мъжко надмощие над безпомощност.
Какъв човек прави това? Какъв „мъж“ демонстрира силата си върху жена?
За капак на всичко, думите му след случилото се са още по-отвратителни – надменни, без капка вина, без дори престорено съжаление. За такива хора не трябва да има нито сцена, нито микрофон, нито ефир. Те нямат право да възпитават, да се наричат пример, да стоят до българския трибагреник
В едно нормално общество такъв човек щеше да бъде незабавно отстранен от всяка публична роля. В България, обаче, той продължава да обикаля студия и да се тупа в гърдите. Защо? Защото има последователи, които бъркат агресията с авторитет, а насилието с лидерство. Защото живеем в държава, където жертвите се обясняват, а насилниците се защитават.
Да удариш жена и после да се снимаш победоносно не е мъжество. Това е психологически срив, личностен дефицит и социална гнусота. А ако това е твоето разбиране за спорт, за PR или за възпитание – тогава ти не си просто токсичен, ти си опасен.
Станислав Недков се опозори. И този път завинаги. Не като спортист – той отдавна не е такъв. А като човек, който публично унижи жена и забрави, че истински силният не се доказва с юмруци, а с характер.
Нека бъде ясно – никоя жена не заслужава това. Няма сценарий, в който подобно поведение да бъде наречено „демонстрация“ или „тренировка“. Това беше гавра. Това беше демонстрация на насилие, прикрито като зрелище. Това беше удар по достойнството не само на жената, срещу която се изправи, но и на всеки нормален човек, който гледа и мълчи.
Срам. Позор. И напомняне, че в България все още имаме нужда да обясняваме очевидното: не, насилието не е мъжество. Не, юмрукът не е аргумент. И не, Стъки не е герой. Той е сянка на сянката, която искаше да бъде.
Ако това е „героят“ на новите времена, по-добре да си върнем старите, в които мъж се наричаше онзи, който защитава, а не онзи, който удря
