Броят на зависимите млади хора нараства лавинообразно
Адът има много лица. В последно време едно от тях – домашното насилие, тормозът между съпрузи и интимни партньори напоследък е във фокуса не само на общественото мнение и медиите, а и на народните представители.
Има обаче и друг ад, който клокочи от години и упорито се неглижира, докато във вид на сензация не гръмне някоя новина от типа на: „Внук уби баба си, защото не искала да прави секс с него”. И това хич не е примерно заглавие, историята е съвсем реална, случи се в Пловдивско преди няколко години и имаше поредица от престъпления, извършени от наркозависими спрямо най-близките им хора.
В този текст материал става дума за времето, преди подобно престъпление да бъде извършено, преди други убийства с този генезис да станат факт. За времето, когато близките са живели в нетърпими условия и не са знаели как да постъпят, а ако са давали сигнали, са били неглижирани от институциите. Ето няколко истински истории за този вид ад.
Истинските изповеди!
С.М: „Синът ми получи наследство и профука всичко за дрога и айфони. Поредният от тях е заложен и той ме изнудва да го изкупя. Изнудва ме със заплаха, че ще пресрещне някъде сестра си и „ще й отрежа ръката и ще ти я пратя в хладилна чанта”. Напуснах дома си поради ежеминутните скандали, но той ме намери и отново ме тероризира и заплашва. Подала съм молба за принудително лечение преди три месеца – оттогава текат само проучвания.
Подадох молба за домашно насилие – нямало доказателство - т.е. още не е осакатил никого. Чувствам се длъжна да предпазя другото си дете, а явно съм безсилна. В пълна безизходица съм.”
И.П: „Има преписка при кварталния, пускала съм поне 20 жалби, виках полиция, докато живеех
у дома, поне един път на ден, а когато реших да заключа и да не го пускам – той извика полиция. Дойдоха, за пореден път го предупредиха и ни оставиха да се оправяме, защото съм нямала право да не го пускам в жилището, от което има дял, наследство от починалия си баща. Събрах набързо малко дрехи и избягах с дъщеря ми. Намери ни, идва за пари и отново заплашва. Кварталният каза, че не е психично болен и да не се надявам на въдворяване. Съветва ме пак да подам молба за ограничителна заповед, но това не решава нищо, защото единственото, което ще стане е да го задържат за 24 часа и само да го озлобят.”
В.М: „Вкъщи е същински ад, със съпруга ми бягаме посред нощ, чупят се коли, прозорци, има заплахи и непрестанен тормоз. Ние успяхме да го изпратим в комуна в Испания и той след 50 дни се върна… Няма край този кошмар!”
Истории като тези в България има стотици, може би хиляди. И ще стават повече, защото агресията е характерна проява при дрогите, които са на пазара – амфетамини, метамфетамини, дизайнерски дроги. Ако ерата на хероина причини много смъртни случаи на самите наркозависими, то новата ера на стимулантите причинява насилие, понякога с фатален край, най-често на близките. И това има логично обяснение, защото само семейството остава край наркозависимия, изгубил приятели, контакти, изхвърлен вън от нормалните граници и от там – обречен на липса на средства от другаде, освен от семейството.
Места няма!
Обадете се на 112 при акт на насилие, съветват специалистите. Семейството се преборва с вътрешната си задръжка да обрича „детето“ на наказателно преследване, но какво става, когато все пак го направи.
Ж.М: „Скоро минахме по този път. Обадих се на 112, дойде полиция, извикахме „Спешна помощ”, която дойде след 4 часа, за да ни каже, че в нито една психиатрия в София няма места! В нито една! Заведоха го в „Спешна помощ”, биха му успокоително и го пуснаха. Три дни бяхме в ада, не знаеше какво прави, отново извиках полиция, прибраха го в управлението и ми казаха да му търся място аз! И така се озовахме в Благоевград, откъдето щяха за малко пак да ни върнат! Пълно безхаберие на институциите! Господ да е с нас и да ни дава сили и търпение.”
3.Н: „Отново заплахи за самоубийство. Счупи ми телефона и останах без телефон и без пари, тъй като си контролирам банковата карта през телефона. Успях да извикам „Спешна помощ”, а лекарят, който го прегледа, установи психопатични прояви, опита се да го настани, но тъй като той беше привидно спокоен вече, в болницата казаха, че нямат места. Лекарят от линейката се опита чрез Министерството на здравеопазването да потърси и не успя. И ни оставиха да се оправяме. Снощи отново отправи люти клетви, че ако до утре не му откупя телефона, ще се самоубие зрелищно. Категорично отказва доброволно лечение, освен психолог.
Аз самата вече не знам на кой свят съм. Адът е в дома ми и аз живея в него.”
Нужен е адвокат!
Историите не са една или две и в много от тях има повтарящи се елементи.
Като заплахата за самоубийство например. Тя въздейства, особено на майките, които опитват едновременно да спасят и детето си, и семейството си от насилника. Ето какво съветва адвокат Силвия Петкова, която има богат опит с дела, свързани с наркозависимости:
„В тези истории става дума по-скоро за институционално неглижиране, а не за проблем със закона. Майките са се опитвали да се оправят сами и без адвокат. Нормално е да не успяват, защото все пак завеждането на каквото и да е пред съд, полиция и прокуратура изисква специални знания. Националното бюро за правна помощ предоставя възможност за безплатна правна помощ на хора, които нямат финансови средства да упълномощят адвокат. Потърсете адвокат още от момента, в който има каквато и да е форма на насилие – включително закани от типа на: „Дай ми пари или ще се самоубия!”, Това е емоционално насилие. Всякакъв вид закани за употреба на насилие са престъпление. Първото се преследва по общия ред, второто – по частен ред директно пред съда. Но с адвокат и въз основа на онова, което е описано, спокойно за 24 часа ще се издаде заповед за незабавна защита. Ако той я наруши – хем извършва престъпление, хем ще го задържат, хем тогава може и да е по-възможно да се о6основе необходимостта от принудително лечение.”
Пълно безсилие!
Има една шеговита поговорка, че е по-добре да си млад, здрав и богат, отколкото стар, болен и беден. Тя издава същото безсилие, с което ще си кажеш: „По-добре детето ти да не е наркоман“. Защото, дори с ограничителна заповед, дори настанено в психиатрия за месец, два или три – пак няма онова спасение, за което родителите си мечтаят. Персоналът на отделението за зависимости в най-голямата психиатрична болница у нас в Раднево преди два месеца подаде молби за напускане, защото болницата няма охрана. Както няма охрана и в другите държавни психиатрични болници у нас.
И там, където с толкова усилия семейството е успяло да настани буйстващия зависим да се лекува, нищо не пречи на дилъри да идват и да му продават дрога. Това е друга тема, но не съвсем. Свързани са. Както е свързана и липсата на всякаква поддържаща система след лечение. Години тормоз, изтощаващи усилия да се въдвори на лечение, лекува се, изчиства се, излиза и... насреща пак остават единствено семейството и наркопазарът, който го чака с отворени обятия.
Песимистично? Само дето е вярно. И изцяло извън фокуса на вниманието от години.
Текстът е публикуван в „Дойче Веле”
Източник: Уикенд
